Това е като всяка една сутрин - събуждаш се, включваш си лаптопа, за да провериш какво ще правят "приятелите ти" днес. След това ставаш, измиваш си очите, правиш си кафе, палиш цигара и си мислиш.. Мислиш с какво си заслужила това.С какво си заслужила целия този цирк, всички лъжи, преструвки и празни усмивки. След това потъваш в спомени. С всяко вдишване на цигарения дим си спомняш докосването му, начина по който те гледаше, как страстно те целуваше..Спомняш си дълбокия му глас. Спомняш си как сте стояли прегърнати с часове.. След това гасиш цигарата. Ставаш, избираш си дрехи, изправяш си косата, слагаш молив на очите, гланц на устните и фалшивата усмивка на лицето.
Излизаш. Прекарваш целия си ден сред хора, усмихнати хора.. Хора изглеждащи така все едно светът им е розов. Изглеждащи така все едно нямат проблеми, все едно всичките им желания са се сбъднали..
В края на този ден, когато се прибереш отиваш на терасата, вземаш лаптопа, палиш поредната цигара, пускаш си някоя от онези тъжни, но в същото време изпълващи те песни. Вдишваш от дима и потъваш в песента.. Слушаш мелодията, вникваш в думите. Всяка дума ти влиза в ума.След като свърши потъваш в тишина. С песента свършва и въздържанието. Сълзите напират. Вече не можеш да ги удържиш. Вече я няма фалшивата усмивка на лицето ти. Вече не можеш да спреш сълзите. Те се стичат по бузите ти. Плачеш и мислиш. Мислиш какво можеше да стане ако нищо нe се беше случило. Ако когато той те целуваше ти му беше казала "спри" .. Мислиш се за боклук, за бройка.. Знаеш, че си била само за кратко, само за забавлението.. Знаеш го и въпреки това си казваш, че е различен, че никой няма като неговите очи- ах, тези кафяви очи, тъмни очи в които можеш да потънеш, очи, които щом ти погледнат те поглъщат - че никой няма като устните му, че усмивката му е единствена.. Сълзите продължават да се стичат по бузите ти. Спомняш си за онзи път у тях. Той те целуваше страстно, ти му отвръщаше. Прегръщаше го и не го пускаше. След това си спомняш за последния път в който останахте сами - той те попита "помниш ли". Ти не му отвърна, само кимна с глава, въпреки че всичко вътре в теб крещеше " ДА, ПОМНЯ!!". След това той те прегърна - ти него също. Седиш в ръцете му и не можеш да повярваш, че това се случва. След това той започва да те целува. Той знае, че слабото ти място са целувките по врата. Ти му казваш, че го мразиш, а той ти отвръща - "Само кажи и ще спра". "А ако не искам"- мислиш си ти. Седиш и си повтаряш, че това не е правилно, но въпреки това не се отдръпваш. Спомняш си как когато всичко свърши ти седна на земята на терасата ти, обляна в сълзи запали цигара и се обвиняваше, че не можеш да му устоиш.. Че пак си била "за забавлението" с него.
След като всичко се изпарява от главата ти палиш още една цигара. Пушиш и от време на време проронваш сълзи. Сълзи, които никога никой не е виждал от теб. Това не бяха обикновени сълзи, а сълзите на отчаянието.Тези, които проронваш от безсилие.. безсилието да му устоиш. Продължаваш да се самообвиняваш. В един момент си казваш - "Край! Стига толкова сълзи!" - Избърсваш сълзите от лицето си, ставаш, обличаш пижамата, лягаш сгушила възглавницата и несъзнателно, без да искаш да става така, продължаваш да мислиш за него и за това, което се е случвало между вас...
