Снимки

Днес ми звънна.. Изненадах се.. Вдигам с баналното "Да". Ти ме питаш какво правя, явно незаинтересуван от отговора. Мисля си: "А сега какво ли иска?".. Докато тази мисъл се прокрадва през ума ми ти започваш следващото си изречение: "Можеш ли да ми направиш една услуга?".. Отговорих ти с да *винаги бих ти направила*.  Каза ми, че си разглеждал профила ми във фейсбук. Бях заинтригувана от това изречение. Каза, че си видял моя снимка, на която сме двамата.. Започнах да се ядосвам защото знаех какво ще е следващото ти изречение.. може би нещо като: "Можеш ли да я изтриеш?".. О, да, познах, това беше.. Отговорих ти да, все пак ти бях казала, че ще ти направя услуга. Заболя ме.. Бях несигурна.. Заради самия себе си ли искаше да ги изтрия или защото ТЯ така иска? Иска ми се да е второто.. а дали е то? Не мисля, че ще получа отговор.. Мисълта, че тя беше там докато ме пита това ме ядоса.. А ако бях казала не?! Какво щеше да се случи? Тя пак ли щеше да ме нарече кучка? Пак ли щеше да ми обяснява колко много и било тъпо, защото била разваляла приятелството ни, като едва ли не изкарва МЕН виновна? Или просто "най-добрата ми приятелка" нямаше да бъде вече такава? Или нищо нямаше да се промени...? Защо всеки път в който говорим ме караш да си задавам толкова много въпроси, защо?

Един танц

Вчера си спомних рождения ден на най-добрата ми приятелка. Спомняш ли си защо свързвам този ден с теб? Аз ще ти отговоря. Ние танцувахме. Да, не беше най-великото танцуване, но това не ми пречи всеки път когато чуя тази песен и да си спомням. Спомням си как стоях и си говорих с приятелката ми, а те ми хвана ръката и ме прегърна. Спомням си как се чувствах. Спомням си усмивката, която беше на лицето ми след това. А ти помниш ли я? След това ние бяхме навън. Беше време да си тръгваме. Ти ме караше да ти дойда на гости.. Аз исках, много, но бях обещала на приятелката си да спя у тях, все пак беше рождения ѝ ден. Спомням си как плаках след това. Спомням си всеки следващ път в който когато чуех тази песен и се сещах едно и също - как се чувствах тогава. Предполагам, че за теб не е било нищо особено.. Е, за мен беше.

"Знаех, че ако започна това нещо с него, той ще ме нарани. Едва ли беше способен или заинтересован и едва ли имаше желание да ми даде нещо повече... а аз исках повече. Много повече. И този пристъп на ревност... Вече бях сигурна, че чувствата ми към него са много по-дълбоки, отколкото си бях позволила да призная пред себе си."

"Съжалявам, че отдадох тялото си на човек, за който беше просто тяло"

- Врохленски

Тръпката.

Как успя да накараш сърцето ми да забие лудо само с една прегръдка? Какво по-различно има в теб, че само ти ме караш да се усмихна по онзи начин? Онзи ден когато ме прегърна всичко се върна. Пеперудите в стомаха, подкосяването на краката, препускането на сърцето ми. В главата ми беше само: "Дръж се, не падай!". С какво си по-различен от всички други? Защо никой не ме е карал да се чувствам така? Защо не се чувствах така когато целувах всички други след теб? Защо не почувствах тази тръпка? Нямаше го: "Дали ми звъни той?", "Да му пиша ли или не?".. Нямаше я тази усмивка както когато те видя, когато си говоря с теб, когато си пишем или просто когато си мисля за теб. Нямах желанието всичко да продължи. Защо този човек, който ме кара да се чувствам така си ти?! Защо си ти, а не някой от останалите?! Защо, мамка му, защо!?

... Може би защото просто ти си човека, който притежава част от мен. Защото никой от останалите не успя да я спечели.