Всичко се промени.

Дали те искам в живота си? Как можа да ме попиташ? Разбира се! Отговора ми винаги ще е ДА! Ии не, не искам в живота ми „педераст с малка пишка“ (думи, породени от мои такива), а прекрасно момче със задоволително „достойнство“, хаха.. Нито един път в който използвах груби думи по твой адрес съм ги мислела наистина. Зад всяко „тъпак“ беше „липсваш ми“, зад всяко „педераст“ беше „харесва ми, когато се шегуваш“, зад всяко „престани“ беше „харесва ми усмивката ти“. Съжалявам ли за преди –НИКОГА! Искам ли това да си остане в миналото – НЕ! Може би дори искам миналото ми да е част от бъдещето.
Името ти в телефона ми - начин да покажа на самата себе си, че не трябва да съм влюбена в момчето на най-добрата ми приятелка. Име в социална мрежа - начин да опровергая чувствата си.
Влюбена ли съм все още в теб? Не знам. В един момент си мисля, че не съм. Връщам се назад в спомените и не чувствам нищо.. В следващия момент, когато чуя песента, която ми напомня за теб и ми текват сълзи от очите. Някоя някога карала ли те е да се чувстваш така?
Кога се влюбих в теб ли? „Отдавна“ не беше всичко, което си спомням като период. Тогава, когато започна да ме наричаш с един мил прякор. Когато всяка вечер си писахме, когато говорихме по телефона. Първия път в който ме заведе в „твоя квартал“ (както тогава ти самия се изрази). Тогава вече бях хлътната. Няма да забравя колко странно ми беше момче да пуши тънки цигари. Колко тъпичка съм била.. Бях просто дете.
Сега вече не ме наричаш с този прякор. Вече не идвам в „твоя“ квартал заради теб. Вече не ми е странно, че пушиш EVA или Merilyn. Аз не съм онова малко дете, което бях. Пораснах. Вече гледам на живота с други очи. След всичко преживяно знам, че съм силна! Всичко се промени. 

Най-ужасния ден.

Видяхме се за да поговорим за това, което ти написах.. Пита ме дали е вярно това, което всички казват (че съм влюбена в теб), аз ти казах, че е вярно.. Каза че не си за мен.. Виждал си в очите ми тези чувства, но си чакал аз да ти кажа. Виждал си тъгата в очите ми всеки път щом си тръгвах от вас. Извини ми се за всички пъти в които си ме наранявал, когато си ме карал да плача. Аз ти казах, че ме правиш щастлива, а ти ми отвърна, че ме правиш и нещастна и това не ти харесва. Благодари ми за всичко , което съм направила за теб. Каза ми, че оценяваш всичко, въпреки и да не го показваш. Аз не издържах и се разплаках. Ти ме прегърна и ми каза да си излея всичко. Не исках да ме виждаш разплакана , затова се дръпнах от теб, казах , че няма да плача. Ти ми каза, че това не е правилно. Продължи да ми говориш.. Пак ми текнаха сълзите, но този път не можах да ги спра. Каза ми , че ако някога имам нужда от някой ти ще си там. Извини ми се отново за всичко. От нерви запалих цигара. Пуших и плаках като малко дете, а ти ми говореше. Каза ми, че се чувстваш ужасно за всичко.. че всеки път като ме видиш или ми пишеш се замисля за всичко , което се е случило. Не съжаляваш , че се е случило, а че си ме наранил. 

Помня този ден. 02.06.2013. Най-ужасния ми ден в целия ми живот. Разкрих ти това, което чувствах. Получих 2 дена изпълнени със сълзи и самосъжаление. Беше ли този ден толкова емоционален за теб, колкото за мен? Не, нали? Е, мисля, че още един такъв предстои. А няма да мога да го понеса. Ето точно за това не исках да имаш достъп до всичко това. А сега го имаш. Можеш да прочетеш всяка една буква, която е публикувана. Вече ще можеш да се докосваш до част от мен. Ще можеш ли да го понесеш?

Разговор.

Поредния разговор. Пореден път в който успя за ме разплачеш. Казваше ми да ти кажа какво си мисля, когато мисля за теб, какво пиша за теб. Казваше ми, че така ще е по-добре.. че искаш да разбереш какъв си в моите очи. Трябвало да споделя всичко, което тая в себе си на някой. Ок, ще ти споделя.. И какво? Ще се чувствам странно, когато съм разкрила всичко, което чувствам на човека към който е отправено.. Ще е някак си облекчаващо. Добре, ще бъде. Но замисли се. Аз ако исках да изпитвам това облекчение нямаше ли до сега да съм ти казала всичко? Нямаше ли да съм ти казала какво чувствах през всеки един миг, когато бяхме само двамата? Щях, нали? Е, аз ти казах - никой няма да навлезе в моя малък свят. Да разбере всичко, което чувствам, да се опита да ми помогне. НИКОГА!

На улицата.

Днес се разминахме на улицата. Бяхме на метър един от друг. Единственото, което направи бе да ме погледнеш. Без „здравей“, без „как си“.. Просто един празен поглед..  Когато се разминахме две сълзи се стекоха по бузите ми. Едната от щастие, че всичко се е случило и другата от мъка, че всичко е приключило.

Чудя се дали  когато ме погледнеш в ума ти изплуват старите спомени? Спомняш ли си за всичките пъти в които си ме карал да се усмихвам? Дали си спомняш всеки път в който ме целуваше? Дали си спомняш най-важния момент за мен, който споделих с теб? Винаги съм се надявала отговора ти да бъде „да“. 

Сега, когато си помисля за теб не се усмихвам, а плача. Плача защото всичко ми липсва. Плача за всяка една отминала целувка. Плача за всяка прегръдка. Плача за всеки път в който бяхме само двамата. Плача за всяка усмивка, чиято причина беше ТИ. Плача за очите ти, за допира ти, за устните ти.

Звъниш ми. Редовно. Най-често за твоя изгода. Питаш ме „Как си?“, но едва ли ти пука за отговора. Твърдиш, че съм скъпа за теб. Колкото и да ми се иска аз не вярвам на това. Може би причината са хилядите пъти в които ме нарани. Или просто съм недоверчива. Може би ми се иска един ден да ми звъннеш, да ми кажеш „Слез долу, чакам те пред вас.“ и когато сляза да те видя там, усмихнат, да дойда до теб и ти да ме прегърнеш силно. Просто една прегръдка, нищо повече. Да ме накараш да се усмихна, отново. 

Хората казват: „надеждата умира последна“ . Любимото ми продължение е: „да, но все пак умира“.