На улицата.

Днес се разминахме на улицата. Бяхме на метър един от друг. Единственото, което направи бе да ме погледнеш. Без „здравей“, без „как си“.. Просто един празен поглед..  Когато се разминахме две сълзи се стекоха по бузите ми. Едната от щастие, че всичко се е случило и другата от мъка, че всичко е приключило.

Чудя се дали  когато ме погледнеш в ума ти изплуват старите спомени? Спомняш ли си за всичките пъти в които си ме карал да се усмихвам? Дали си спомняш всеки път в който ме целуваше? Дали си спомняш най-важния момент за мен, който споделих с теб? Винаги съм се надявала отговора ти да бъде „да“. 

Сега, когато си помисля за теб не се усмихвам, а плача. Плача защото всичко ми липсва. Плача за всяка една отминала целувка. Плача за всяка прегръдка. Плача за всеки път в който бяхме само двамата. Плача за всяка усмивка, чиято причина беше ТИ. Плача за очите ти, за допира ти, за устните ти.

Звъниш ми. Редовно. Най-често за твоя изгода. Питаш ме „Как си?“, но едва ли ти пука за отговора. Твърдиш, че съм скъпа за теб. Колкото и да ми се иска аз не вярвам на това. Може би причината са хилядите пъти в които ме нарани. Или просто съм недоверчива. Може би ми се иска един ден да ми звъннеш, да ми кажеш „Слез долу, чакам те пред вас.“ и когато сляза да те видя там, усмихнат, да дойда до теб и ти да ме прегърнеш силно. Просто една прегръдка, нищо повече. Да ме накараш да се усмихна, отново. 

Хората казват: „надеждата умира последна“ . Любимото ми продължение е: „да, но все пак умира“.