Сбогом

Странно е, че не ме боли толкова, колкото предполагах.. или поне не го осъзнавам. Когато ми звъна.. не исках да говоря с никой, защо според теб ти затворих? Звънна отново.. Започна да ми говориш за това, как съм ви проваляла връзката.. как ако наистина сме били толкова добри приятелки нямало да правя всичко това. Та какво толкова направих? Извинявай, че имам чувства към теб, съжалявам, че тя ги виждаше.. Как съм можело да ѝ кажа, че е трябвало да те зареже като е разбрала, че те харесвам.. О, Боже! Дори не казах това.. Просто ѝ казах, че е същото като "ако ми беше казала, че го харесваш нямаше да тръгна с него".. Разбира се, думите ми отново бяха извъртяни.. Като си бил "шибаняк" повече нямало да ме занимаваш.. думите ми бяха "едно шибано момче", а не "шибаняк". Не ми даде възможност дори и да ти обясня.. не можах да издам дори и звук.. Остави ме безсилна, безпомощна, сама.. Две сълзи, това беше всичко.. А след това.. една песен, един спомен и тези две сълзи се стичат по лицето ми отново и отново.. Защо ли? Защото си спомних как успя да ме накараш да плача за пореден път.. Пак останах нечута, неразбираща, сломена, сама.. Знаеш ли, понякога се питам дали не ми каза всичко това за да ме накараш да се откажа от теб, да те забравя по-лесно.. Защо го мисля ли? Предишните ти опити бяха неуспешни, може би просто сега си открил перфектната възможност.. Звучи ти глупаво и наивно, нали? Е, на мен също.. Казвам си, че е невъзможно, просто всичко, което направих сега ми се връща.. Все още съжалявам, че когато имах възможността да ти кажа нещо за сбогом не го направих.. Съжалявам, че просто не ти се извиних за всички пъти в които сте се карали заради мен, всички пъти в които тя е ревнувала.. Сега вече е твърде късно..

Снимки

Днес ми звънна.. Изненадах се.. Вдигам с баналното "Да". Ти ме питаш какво правя, явно незаинтересуван от отговора. Мисля си: "А сега какво ли иска?".. Докато тази мисъл се прокрадва през ума ми ти започваш следващото си изречение: "Можеш ли да ми направиш една услуга?".. Отговорих ти с да *винаги бих ти направила*.  Каза ми, че си разглеждал профила ми във фейсбук. Бях заинтригувана от това изречение. Каза, че си видял моя снимка, на която сме двамата.. Започнах да се ядосвам защото знаех какво ще е следващото ти изречение.. може би нещо като: "Можеш ли да я изтриеш?".. О, да, познах, това беше.. Отговорих ти да, все пак ти бях казала, че ще ти направя услуга. Заболя ме.. Бях несигурна.. Заради самия себе си ли искаше да ги изтрия или защото ТЯ така иска? Иска ми се да е второто.. а дали е то? Не мисля, че ще получа отговор.. Мисълта, че тя беше там докато ме пита това ме ядоса.. А ако бях казала не?! Какво щеше да се случи? Тя пак ли щеше да ме нарече кучка? Пак ли щеше да ми обяснява колко много и било тъпо, защото била разваляла приятелството ни, като едва ли не изкарва МЕН виновна? Или просто "най-добрата ми приятелка" нямаше да бъде вече такава? Или нищо нямаше да се промени...? Защо всеки път в който говорим ме караш да си задавам толкова много въпроси, защо?

Един танц

Вчера си спомних рождения ден на най-добрата ми приятелка. Спомняш ли си защо свързвам този ден с теб? Аз ще ти отговоря. Ние танцувахме. Да, не беше най-великото танцуване, но това не ми пречи всеки път когато чуя тази песен и да си спомням. Спомням си как стоях и си говорих с приятелката ми, а те ми хвана ръката и ме прегърна. Спомням си как се чувствах. Спомням си усмивката, която беше на лицето ми след това. А ти помниш ли я? След това ние бяхме навън. Беше време да си тръгваме. Ти ме караше да ти дойда на гости.. Аз исках, много, но бях обещала на приятелката си да спя у тях, все пак беше рождения ѝ ден. Спомням си как плаках след това. Спомням си всеки следващ път в който когато чуех тази песен и се сещах едно и също - как се чувствах тогава. Предполагам, че за теб не е било нищо особено.. Е, за мен беше.

"Знаех, че ако започна това нещо с него, той ще ме нарани. Едва ли беше способен или заинтересован и едва ли имаше желание да ми даде нещо повече... а аз исках повече. Много повече. И този пристъп на ревност... Вече бях сигурна, че чувствата ми към него са много по-дълбоки, отколкото си бях позволила да призная пред себе си."

"Съжалявам, че отдадох тялото си на човек, за който беше просто тяло"

- Врохленски

Тръпката.

Как успя да накараш сърцето ми да забие лудо само с една прегръдка? Какво по-различно има в теб, че само ти ме караш да се усмихна по онзи начин? Онзи ден когато ме прегърна всичко се върна. Пеперудите в стомаха, подкосяването на краката, препускането на сърцето ми. В главата ми беше само: "Дръж се, не падай!". С какво си по-различен от всички други? Защо никой не ме е карал да се чувствам така? Защо не се чувствах така когато целувах всички други след теб? Защо не почувствах тази тръпка? Нямаше го: "Дали ми звъни той?", "Да му пиша ли или не?".. Нямаше я тази усмивка както когато те видя, когато си говоря с теб, когато си пишем или просто когато си мисля за теб. Нямах желанието всичко да продължи. Защо този човек, който ме кара да се чувствам така си ти?! Защо си ти, а не някой от останалите?! Защо, мамка му, защо!?

... Може би защото просто ти си човека, който притежава част от мен. Защото никой от останалите не успя да я спечели. 

Всичко се промени.

Дали те искам в живота си? Как можа да ме попиташ? Разбира се! Отговора ми винаги ще е ДА! Ии не, не искам в живота ми „педераст с малка пишка“ (думи, породени от мои такива), а прекрасно момче със задоволително „достойнство“, хаха.. Нито един път в който използвах груби думи по твой адрес съм ги мислела наистина. Зад всяко „тъпак“ беше „липсваш ми“, зад всяко „педераст“ беше „харесва ми, когато се шегуваш“, зад всяко „престани“ беше „харесва ми усмивката ти“. Съжалявам ли за преди –НИКОГА! Искам ли това да си остане в миналото – НЕ! Може би дори искам миналото ми да е част от бъдещето.
Името ти в телефона ми - начин да покажа на самата себе си, че не трябва да съм влюбена в момчето на най-добрата ми приятелка. Име в социална мрежа - начин да опровергая чувствата си.
Влюбена ли съм все още в теб? Не знам. В един момент си мисля, че не съм. Връщам се назад в спомените и не чувствам нищо.. В следващия момент, когато чуя песента, която ми напомня за теб и ми текват сълзи от очите. Някоя някога карала ли те е да се чувстваш така?
Кога се влюбих в теб ли? „Отдавна“ не беше всичко, което си спомням като период. Тогава, когато започна да ме наричаш с един мил прякор. Когато всяка вечер си писахме, когато говорихме по телефона. Първия път в който ме заведе в „твоя квартал“ (както тогава ти самия се изрази). Тогава вече бях хлътната. Няма да забравя колко странно ми беше момче да пуши тънки цигари. Колко тъпичка съм била.. Бях просто дете.
Сега вече не ме наричаш с този прякор. Вече не идвам в „твоя“ квартал заради теб. Вече не ми е странно, че пушиш EVA или Merilyn. Аз не съм онова малко дете, което бях. Пораснах. Вече гледам на живота с други очи. След всичко преживяно знам, че съм силна! Всичко се промени. 

Най-ужасния ден.

Видяхме се за да поговорим за това, което ти написах.. Пита ме дали е вярно това, което всички казват (че съм влюбена в теб), аз ти казах, че е вярно.. Каза че не си за мен.. Виждал си в очите ми тези чувства, но си чакал аз да ти кажа. Виждал си тъгата в очите ми всеки път щом си тръгвах от вас. Извини ми се за всички пъти в които си ме наранявал, когато си ме карал да плача. Аз ти казах, че ме правиш щастлива, а ти ми отвърна, че ме правиш и нещастна и това не ти харесва. Благодари ми за всичко , което съм направила за теб. Каза ми, че оценяваш всичко, въпреки и да не го показваш. Аз не издържах и се разплаках. Ти ме прегърна и ми каза да си излея всичко. Не исках да ме виждаш разплакана , затова се дръпнах от теб, казах , че няма да плача. Ти ми каза, че това не е правилно. Продължи да ми говориш.. Пак ми текнаха сълзите, но този път не можах да ги спра. Каза ми , че ако някога имам нужда от някой ти ще си там. Извини ми се отново за всичко. От нерви запалих цигара. Пуших и плаках като малко дете, а ти ми говореше. Каза ми, че се чувстваш ужасно за всичко.. че всеки път като ме видиш или ми пишеш се замисля за всичко , което се е случило. Не съжаляваш , че се е случило, а че си ме наранил. 

Помня този ден. 02.06.2013. Най-ужасния ми ден в целия ми живот. Разкрих ти това, което чувствах. Получих 2 дена изпълнени със сълзи и самосъжаление. Беше ли този ден толкова емоционален за теб, колкото за мен? Не, нали? Е, мисля, че още един такъв предстои. А няма да мога да го понеса. Ето точно за това не исках да имаш достъп до всичко това. А сега го имаш. Можеш да прочетеш всяка една буква, която е публикувана. Вече ще можеш да се докосваш до част от мен. Ще можеш ли да го понесеш?

Разговор.

Поредния разговор. Пореден път в който успя за ме разплачеш. Казваше ми да ти кажа какво си мисля, когато мисля за теб, какво пиша за теб. Казваше ми, че така ще е по-добре.. че искаш да разбереш какъв си в моите очи. Трябвало да споделя всичко, което тая в себе си на някой. Ок, ще ти споделя.. И какво? Ще се чувствам странно, когато съм разкрила всичко, което чувствам на човека към който е отправено.. Ще е някак си облекчаващо. Добре, ще бъде. Но замисли се. Аз ако исках да изпитвам това облекчение нямаше ли до сега да съм ти казала всичко? Нямаше ли да съм ти казала какво чувствах през всеки един миг, когато бяхме само двамата? Щях, нали? Е, аз ти казах - никой няма да навлезе в моя малък свят. Да разбере всичко, което чувствам, да се опита да ми помогне. НИКОГА!

На улицата.

Днес се разминахме на улицата. Бяхме на метър един от друг. Единственото, което направи бе да ме погледнеш. Без „здравей“, без „как си“.. Просто един празен поглед..  Когато се разминахме две сълзи се стекоха по бузите ми. Едната от щастие, че всичко се е случило и другата от мъка, че всичко е приключило.

Чудя се дали  когато ме погледнеш в ума ти изплуват старите спомени? Спомняш ли си за всичките пъти в които си ме карал да се усмихвам? Дали си спомняш всеки път в който ме целуваше? Дали си спомняш най-важния момент за мен, който споделих с теб? Винаги съм се надявала отговора ти да бъде „да“. 

Сега, когато си помисля за теб не се усмихвам, а плача. Плача защото всичко ми липсва. Плача за всяка една отминала целувка. Плача за всяка прегръдка. Плача за всеки път в който бяхме само двамата. Плача за всяка усмивка, чиято причина беше ТИ. Плача за очите ти, за допира ти, за устните ти.

Звъниш ми. Редовно. Най-често за твоя изгода. Питаш ме „Как си?“, но едва ли ти пука за отговора. Твърдиш, че съм скъпа за теб. Колкото и да ми се иска аз не вярвам на това. Може би причината са хилядите пъти в които ме нарани. Или просто съм недоверчива. Може би ми се иска един ден да ми звъннеш, да ми кажеш „Слез долу, чакам те пред вас.“ и когато сляза да те видя там, усмихнат, да дойда до теб и ти да ме прегърнеш силно. Просто една прегръдка, нищо повече. Да ме накараш да се усмихна, отново. 

Хората казват: „надеждата умира последна“ . Любимото ми продължение е: „да, но все пак умира“.

Началото.

Това е като всяка една сутрин - събуждаш се, включваш си лаптопа, за да провериш какво ще правят "приятелите ти" днес. След това ставаш, измиваш си очите, правиш си кафе, палиш цигара и си мислиш.. Мислиш с какво си заслужила това.С какво си заслужила целия този цирк, всички лъжи, преструвки и празни усмивки. След това потъваш в спомени. С всяко вдишване на цигарения дим си спомняш докосването му, начина по който те гледаше, как страстно те целуваше..Спомняш си дълбокия му глас. Спомняш си как сте стояли прегърнати с часове.. След това гасиш цигарата. Ставаш, избираш си дрехи, изправяш си косата, слагаш молив на очите, гланц на устните и фалшивата усмивка на лицето.
 Излизаш. Прекарваш целия си ден сред хора, усмихнати хора.. Хора изглеждащи така все едно светът им е розов. Изглеждащи така все едно нямат проблеми, все едно всичките им желания са се сбъднали..
 В края на този ден, когато се прибереш отиваш на терасата, вземаш лаптопа, палиш поредната цигара, пускаш си някоя от онези тъжни, но в същото време изпълващи те песни. Вдишваш от дима и потъваш в песента.. Слушаш мелодията, вникваш в думите. Всяка дума ти влиза в ума.След като свърши потъваш в тишина. С песента свършва и въздържанието. Сълзите напират. Вече не можеш да ги удържиш. Вече я няма фалшивата усмивка на лицето ти. Вече не можеш да спреш сълзите. Те се стичат по бузите ти. Плачеш и мислиш. Мислиш какво можеше да стане ако нищо нe се беше случило. Ако когато той те целуваше ти му беше казала "спри" .. Мислиш се за боклук, за бройка.. Знаеш, че си била само за кратко, само за забавлението.. Знаеш го и въпреки това си казваш, че е различен, че никой няма като неговите очи- ах, тези кафяви очи, тъмни очи в които можеш да потънеш, очи, които щом ти погледнат те поглъщат - че никой няма като устните му, че усмивката му е единствена.. Сълзите продължават да се стичат по бузите ти. Спомняш си за онзи път у тях. Той те целуваше страстно, ти му отвръщаше. Прегръщаше го и не го пускаше. След това си спомняш за последния път в който останахте сами - той те попита "помниш ли". Ти не му отвърна, само кимна с глава, въпреки че всичко вътре в теб крещеше " ДА, ПОМНЯ!!". След това той те прегърна - ти него също. Седиш в ръцете му и не можеш да повярваш, че това се случва. След това той започва да те целува. Той знае, че слабото ти място са целувките по врата. Ти му казваш, че го мразиш, а той ти отвръща - "Само кажи и ще спра". "А ако не искам"- мислиш си ти. Седиш и си повтаряш, че това не е правилно, но въпреки това не се отдръпваш. Спомняш си как когато всичко свърши ти седна на земята на терасата ти, обляна в сълзи запали цигара и се обвиняваше, че не можеш да му устоиш.. Че пак си била "за забавлението" с него. 
След като всичко се изпарява от главата ти палиш още една цигара. Пушиш и от време на време проронваш сълзи. Сълзи, които никога никой не е виждал от теб. Това не бяха обикновени сълзи, а сълзите на отчаянието.Тези, които проронваш от безсилие.. безсилието да му устоиш. Продължаваш да се самообвиняваш. В един момент си казваш - "Край! Стига толкова сълзи!" - Избърсваш сълзите от лицето си, ставаш, обличаш пижамата, лягаш сгушила възглавницата и несъзнателно, без да искаш да става така, продължаваш да мислиш за него и за това, което се е случвало между вас...